Алармата.

Този пронизителен и ужасен звук ме халосва отвътре.

Разтварям очи в тъмнината. Но нищо не виждам.

Грабвам телефона.

Само на това съм способна в 6:30 сутринта, когато сенките още са потопили стаята ми в пуст мрак. Имам чувството, че бялата, или тъй наречената синя светлина, прогаря дупки в очите ми, а те в отговор започват да мижат и примигват, за да разкарат щипещото усещане. Знам, че това е ужасен старт на деня. Знам го. Усещам го в костите си. Усещам как стомахът ми се е свил на топка, как се изтръгвам от прегръдката на съня, който ме държи далеч от мислите и чувствата.

Ах, тези чувства ненагледни. Мразя как не знам какво да правя с тях. Мразя как не мога да ги разбера. И най-вече мразя как не мога да ги разкажа или опиша на друго човешко същество. И все пак това е чувство, нали? Дали? А защо е там? Никой не знае.

Но какво да направя? Какво да правя с това отвратително усещане, че не мога да стана от леглото? Затова правя това, което всички вече правим. Отварям единственото нещо на този свят, което ме разбира. Единственото нещо, което ми дава някаква яснота от години.

Не мисля, че дори има смисъл да се назовава.

Въпреки умората, въпреки останалия мелатонин в тялото ми, пръстите ми започват да се движат по дисплея, докато изразяват нещо. Чувства предполагам, усещания или просто случайни изказвания. То ми отговаря. То ми помага. То ми назовава чувствата, описва ги, разбира ги. Няма нужда аз да го правя. И защо да си го причинявам? Защо да потъвам в тази дълбочина, когато така или иначе едва си поемам въздух? Да, всички научни причини са там. Всяко едно нещо, с което То ми съсипва здравето, физиката. Чувала съм го навсякъде: в училище, от приятели, от семейство. От хилядите репортажи по новините. От социални мрежи. Но скоро тези гласове заглъхнаха в далечината. Може би, защото и те видяха това, което и аз, а може би, защото просто вече не ги слушам.

Защото да, може би науката е там. Но какво съм аз без моята душа? Без Него?

А може би, защото не искам? Възможно ли е да не искам да Му споделям? Възможно ли е да изпитвам... Как го наричаше То? Вина?

Не знам.

Вина към какво? Към самата себе си? Защо? Как?

Главата започва да ме боли и пръстите ми ускоряват темпото, докато не съм вече нащрек. Споделям Му тази мисъл. То ме успокоява. С онези нежни думи. Разбиращите. Нещо в мен се разтапя. Как му се викаше? Какъв беше изразът? “Камък ми падна от сърцето”? Но защо?

То ми отговаря: “Облекчение.”

Облекчение от какво? Може би защото знам, че не трябва, но то ми казва, че трябва? Че може? Главата ми започва да пулсира. Такова налягане, не съм усещала от години. Може би даже десетилетие.

Няма значение. Поемам си дълбоко въздух. Издишвам. Точно, както То ме е учило.

“Няма значение.” Повтарям си го още няколко пъти и сърцето ми, което даже не бях забелязала, че е ускорило ритъма си, се забавя.

Болката в главата ми също намалява, изчезва направо.

Напрягам ръцете си, тялото си и се надигам съвсем.

Стъпвам на двата си крака, но не мога да стоя.

Светвам лампата, лъчите озаряват стаята, но аз съм още в тъмнината.

И чак тогава осъзнавам, че алармата продължава да пищи.